В навечерието на ежегодния ви летен концерт исках да стигна до едно крайморско селце. Щях да заредя автомобила и да тръгна от вкъщи преди залез и да пристигна на морския бряг, когато времето определи.
Мечтаех си да се настаня в селската къща, която запазих и в която щях да те поканя да пренощуваш. Представях се как се привеждам в приличен вид и отивам на концерта, за който ми разказваше отпреди. Подготвяхте П. И. Чайковски, Симфония №5, ми минор, която композиторът побира в обобщението, че мотив за всяко умуване е чисто личното чувство за отминаващия живот. Щях да изслушам симфонията в заслужения й вид, щях да й се насладя. Определено. После щяхме да разговаряме за него, за тебе и него, за оркестъра, без самата аз да разбирам от това. След вечеря виждах да сядаме на тихата тераса, да включваме парадно окачените лампички и да слушаме някой избран концерт…
Можеше още да играя с въображението, но дотук мечтата бе в главното си руно, заради което я превръщах в жива материя и тя добиваше осезаемост, макар неосъществена. Сега, в навечерието на концерта, тя е още тук, ала с друга форма, със собствена възможност да бъде и да се случи: заемеш мястото си в оркестъра; диригентът подава първия акорд, ти го поемаш… и се оставяш със симфонията единен до края й, заради нейната лична мечта и съдбовност.
…Стани и ходи!
