Времето,
запенено препуска и бяга от нас,
в своята вярна посока, в безмензурен такт.
Задъхано спира, обаче, веднъж – на място, със ред и във час,
през рамо, смирено обръща се и отмерва година в пореден антракт.
Ние,
ту ставаме негови, по сезони омесвани с живителна квас,
ту го чакаме морни и предани да тропне в извор на обуздани Пегас;
ту си тръгваме с него от болката слепи и неми,
ту го стигаме с повече или с по-малко мъдрост, но вече големи.
Трапезата,
за празник рожден – готова, богата,
пременена с вкус педантичен, в съзвучие прибор-посуда, с кант от позлата,
в заготовки нареждана в мислите от предния ден,
днес – наситена в цветове, в аромати, в плата от млечни стихове, месни реплики, винен сатен.
Подаръкът,
все закъснял, насмешливо губен остава –
скрит зад букет, набързо стъкмен и банален в нелепа забрава –
да прозира в очи шарещи, сред думи приемани-пращани,
в поток от ръце за поздрав протягани;
дарен в шумни наздравици, в приказки весели и корпуси стягани.
Празникът.
Спирам и аз времето в милата наша прегръдка
Отпивам от виното канещо мека, порфирна глътка
И оставам да чакам деня да порасне
За да срещна вечерница – с празничен взор – да не гасне.
На сестра ми
21.08.2022 г.
