„За хубостта на живота! За таланта!“,
наздравица вдигам висока, пенлива
и в огледало съдбовно взирам се как тя,
хубостта мери нарядно прилика с мен;
оловна мъкна се подир' ѝ, бледнея,
глава обрулила в длани – недобра, некрасива:
не зная зарад' какво да съм лична, да гасна по нея,
да съм присадена ѝ клонка калем.
[А вятър въздиша резлив тон окарина,
- ямб, безлично отмерен във скрити куплети -
тактува над, притихнала в сянка, градина
и разпродава листата-билети.
Той, вятърът-мраз, бръсне сухо лицето,
оголена, бледа ръката облича в пурпур метален, неелектричен селен,
минувача блъска в студеното слънце, където
е свил главо-гръдо мечтите си в сиво-жълтия есенен плен.]
...Младостта ми бе срещнала Новото време,
обръча точки в града разшири за дела и за срещи
– за всеки, за мене.
Шествахме юноши безразсъдни, горещи,
своенравно понесли нечие-своето възторжено бреме.
Новото канеше мен да пресичам
– неисторична, наивна, но родна –
необарок фигури градски в линия по шахмата
и така да засичам
необичайно единството благородно
на два огледални по архитектура виенска надомни формата...
Представи си:
Две къщи-сестри една срещу друга строени:
едната в епохата нова влязла стъкмена,
в моето-твоето днес руши се, умира, от обитател и грижа лишена,
на другата – и тя на същата гара свалена –
живота времето не отнема.
История истинска, със светло начало –
Пасо добле апломб, големи надежди – в поток нескончаем,
но с епилог – подкана на пъстър кълвач ли, на вечерня клепало,
– послеслов, угаснал в погледа къс на онзи, минувача отчаян.
Изниква, следосвобожденска, квази-картината някога спомнена…
За симбиозата – диалог, оживен в граждански пориви:
Как да покажем себе си повече заедно, далече от болката Балкани и Проливи?
Вдигнати чаши за прощъпулник на идеология на огледана в себе си формата!...
И ето, насрещни, две къщи в шпалир „Скобелев“ подравнили,
в симетрия – скрита идея за колонада – лице в лице откроили;
гърдите, изпънали с дъх равноделен парадни мундири,
в еднообразие, общ ритъм тухла връз тухла огледално редили,
две стройни фасади, еднотипни мансарди,
прозорец в прозореца очите събрали...
Каква суматоха, радости-сълзи разделяли някога сродените къщи?
...Наследник не зная.
Но двете здания, открили се с копия точни на дните им същи,
виждам ги днес, неравноделно да дишат във и извън обичая.
Странност чудата, нелепа, даже нередна
наежи у мен гледка обидна, с въпроса „кому ли потребна?“:
отдясно в сграда нарядна
потока от хора пиво да сбира;
отляво друга – красива все още, но празна –
стои, наблюдава, а отвътре животът напира.
Вървя ли, поспра ли на оживен булеварда,
прозирам отбранителна сила в тила у едната
– тази, заслужила на предприемачи ариергарда,
а в другата – латерален сценария, отхвърлен в разплата.
...Времето два живота във сговор на къщи-сестри,
– някога в глъч домове, сега права и крива съдби –
в нишка, ту плътна, ту изтъняла, намотава днес на чекръка:
едната, влюбена още във своето време, вехне в бръшлян и в самота се смалява;
другата, повлякла по жилите баварската препоръка,
„пиво, пури и музика“ – себе си за света разширява.
История не-комична,
светска, ан фас иронична,
но причудливa!
В нея сякаш вживя се Humaniora диспозитива1:
"Пейзажи, натюрморти, животни... [хора, къщи да му позират].
Който е мъж, пред нищо не се спира!"2.
В архитектурни зидове, колони, стени
с езика на новото време homo sacer3 образци дори да вгради.
А той, диспозитивът, в потенцията своя ludens4 мъжа да лови
и в силово полето на власт
да омрежва за него дискурси, институти, сгради, паради...,
филантропи с воля и страст,
та, несвободен човека да 'питоми:
на място – гнездо на провлаци свойства – да го гласи,
до предел на маскарадa към идентичността да го рои
и през модуси на допир да го съчини:
сам по себе си съществувам vs. прехванат, детерминиран съм, уви!,
когато диспозитивът във субект мъжа произведе,
та чрез него действителното да възсъздаде.
А човекът насреща в жертва, съкрушен духа да принесе
и профанното у личността да отрече,
В момента тогава, когато биващото бива,
когато, който е мъж,... постъпва и пред нищо не се спира!
Тук представата спира
и в изгладен диспозитива опира:
Диспозитивът – в мрежа уредби-сгрдаи-мерки-закони – carpe diem5 се разкри
и къщите-сестри, по необходимост, в примка поведенческа съши,
единната архитектура паметно разцепи и на две вселени раздели –
две субстанции ли, същества – на "съдбата" vs. "позитивността" искри;
на свободата vs. спешната принуда;
без съзнание за себе си при най-далечно отклонение по историческата амплитуда.
Едната къща – запусната, смалена, но покаяла се, одушевена;
другата – "без собственото отрицание" възстановена,
за пиво-културата приспособена и по адреса нишов 'съществена.
Първата, последния тютюн навила – в ръцете празна табакера –
съдбата си прозира;
втората, игра срещу илюзиите приютила, "да подсигури езика и маниера",
хората прибира във утробата си тухли-вар и диша жива,
без ежедневното противоборство със диспозитива.
["Carpe diem, carpe diem!",
на историята повелята духа пленява със формата бърз и "позитивен".
А изкуството за рими, звуци, щрихи, танц вирее,
когато времето поспира и се разхищава за човека търсещ, неуверен.
Любовта – и тя насреща със висок бокала – в дланите си него да владее,
блясъкът къдрици на трепкащ ручея да го поеме,
и, по горската пътека на теб от изгрева дарени,
отделни фразите да никнат, да се повтарят,
в тишината себе си да осветяват.
Тогава някога доброто би родило се по съвестта,
и минувачът би отъждествил се сам
в единствен размаха здрач-зора,
пластичен diem възмогнал би, създал
именно "днес, при настъпил часа"7,
в порива на оличностената съдба,
отвъд думите за същината на предмета, на плътта.]
1 „Що е диспозитив?“ в Дж. Агамбен, Що е? Критика и хуманизъм, 2021, с. 37
2 „Humaniora“ в Т. Ман, Вълшебната планина, с. 262
3 Агамбен, Дж. Homo sacer II.I. КХ, 2019.
4 Хьойзинха, Й. Homo ludens
5 „Енциклопедия“ в Т. Ман, Вълшебната планина, с. 251: „Вземете нашите големи градове като символ, тези центрове и фокуси на цивилизацията, тези смесителни котли на мисълта! В същата степен, при която теренът там поскъпва и става невъзможно разхищението му, в същата степен, забележете това, и времето там става по ценно. Carpe diem. Това е казал един жител на голям град. Времето е божи дар, даден на човека, за да го използва – за да го използва, инженере, в служба на човешкия прогрес.“ (Сетембрини, хуманист казва на Ханс Касторп)
6 Хегел в „Що е диспозитив?“ в Дж. Агамбен Що е?
7 Мамардашвили, М Беседы о мышлении. Часть 2
