Представи си:

Инвентаризирам този „Март“: той ще събира поводи да ме връща към себе си.

Написах, след като едно врабче се удари в прозореца ни. Диманa и Захари чули удара по стъклото и го видели зашеметено на перваза. Повикали Лазар. Погалили го дори. Бях в кухнята. Някой ме повика. Видях врабчето – перушинесто – различно от стремглавите врабчета на Й. Радичков. Напомни ми за епизода „Птича перушина“. Стоеше вцепенено. Лазар помоли за трохици хляб. …И докато отида и се върна, врабчето беше отлетяло.

Кой от нас не събира палитра от преживелици в потрепването на скръстените в покой ръце на големия, отпуснал се добър и смирен пред неопазените от въжделения врати на съвестта? В сресването на събудилите се коси на скъпа роднина и в послушното им сплитане в дълга жива плитка?

„Ще нарисувам и на Димана буквата – Х, като художник.“