…като да съм онова момиче-птиче –
от ятото откъсната дантела,
онази риба, на повърхността в отблясък слънчев волята на вятъра приела,
та, по тебе в ручей да се стичам в, осветена, сянката на Беатриче…

Ръцете му във изнемога въртяха вместо руля, колелата –
количката кривеше се през релсите на булеварда…

Помня някога, в живота да влизаме силни и млади,
в ярема впрегнати от изисквания язвени и стари,
да държим нечий незнаен, за новото строй,
скрили в лакти лицата си под удари на уличен словесен порой.

Приказка! Нежната мистика, която се вдига като мъгла от онова силово поле, в което, попаднали, извикваме неповторими образи на собствените светове

„Да съм от друга същност цвете!“, неопитомена, възжелах.